автор: Лора Асенова - През всички векове, като изключим Инквизицията, това, което

създател: Лора Асенова 

- През всички епохи, като изключим Инквизицията, това, което вършим сега, е най-неправилното за човешкото общество.

- Мисля, че, с цел да се получи шедьовър, с цел да се получи нещо доста положително, този, който го основава, би трябвало да е унищожен. Не знам за какво има такава причинност. Предполагам, че е по този начин, тъй като това положение е доближаване до портите на други светове, за които ние нямаме сетива, и посредством болката се реализира по-високо духовно равнище

- Необходимо е превръщане на изкуството към любовта, фамилията и християнските полезности. Днес са ни ужасно нужни

- Изгубим ли симфоничните оркестри, губим 90% от музикалната просвета. Всичко останало в музиката е преходно

- Според мен, всеки един композитор би трябвало всяка вечер да слуша Бах. Не с цел да го имитира, а той е нещо като средство за пречистване на мозъка. Както почистваме паметта на компютъра, по същия метод аз пречиствам главата си с музиката на Бах. ", споделя Румен Бояджиев - наследник пред " Гласове ".

Следвайте ни в

Преди няколко дни в Музикалния спектакъл " Стефан Македонски " излезе премиерата на мюзикъла " Славеят " по незабравимата приказка на Ханс Кристиан Андерсен - " Славеят на Китайския император ". Музиката на спектакъла е дело на Румен Бояджиев - наследник. Композитор, който обича да се потапя в красивия свят на приказките и прави всичко допустимо да го съобщи на нас посредством средствата на изкуството. Самата причина да се обърне към този текст има печален темперамент, само че той съумява да го трансформира в смисъл. Следва диалог за Романтизма, превръщането на болката в творба и методите класическата музика да бъде още веднъж известна.

- Може да се каже, че вече сте стиковани с колектива, с който подготвихте мюзикъла " Славея ", тъй като това не е първата Ви работа дружно. С Венелин Методиев, който е създател на либретото, и с режисьора Александър Мутафчийски. 

- Да, и с тях считаме да продължим към все по-големи форми. Досега с тях имаме два спектакъла – „ Зайченцето бяло “, по песничката на Петър Ступел и Леда Милева, и „ Славеят “. Сега имаме желание да създадем още 2-3 приказки, този род е главната ни цел. Защото целият този свят, в който живеем, е препълнен с видеа, изображения, смляна информация и изгубваме възприятието си за абстракция. А точно него би трябвало да предизвикваме у децата. Това е единственото, което потвърждава, че сме създание на Бога. Така че ние се опитваме да създадем този баснословен свят, където най-малко за един час родителите и децата да избягат от действителния. През всички епохи, като изключим Инквизицията, това, което вършим сега, е най-неправилното за човешкото общество. 

- Какво имате поради? 

- Имам поради цялото презадоволяване. Материалната посока на нещата. Човекът не трябва да е прекомерно удовлетворен, той би трябвало да има желания. Той би трябвало да се обогатява материално, само че и духовно. Трябва да има граници и да има баланс сред материалното и духовното. С тези приказки тъкмо това се опитваме да кажем. Специално в „ Славеят “ подчертахме и тази опасност от изкуствения разсъдък, която следва. Това може би ще бъде най-тежката война на човечеството, тъй като то сътвори най-смъртоносното си оръжие. То ще убива постепенно и дълго. И защото ние не разполагаме с власт да го забраним, можем да се борим против него единствено посредством изкуството и посредством непрестанно доказване, че индивидът постоянно ще бъде най-висшето създание. 

" Славеят ", Музикален спектакъл " Стефан Македонски "

- Най-голямата заплаха е тази, която се промъква тихомълком, тъй като не я виждаме. И по тази причина  ми стана толкоз благо, когато си припомних сюжета на приказката на Андерсен „ Славеят на Китайския император “ около Вашия мюзикъл. Защото ни напомня кое е значимо.

- Той я написа и посвещава на шведската певица Джени Линд, която е първообразът на Славея и неосъществена обич на Андерсен. Приказката е доста забавна, тъй като съдържа всички детайли на стила на Андерсен, изпълнен с жалоните на ранния Романтизъм и Викторианската ера в Англия. Това е средата на XIX век, когато ползата към източните култури се заражда. 

- Това в музикантско отношение е предизвикателство да се пресъздаде, тъй като мястото на насърчаване на действието съпътства и въвеждането на избрани принадлежности в мюзикъла. 

- Не съм си поставял за цел да подражавам китайската музика, тъй като тя има извънредно доста разклонения, всяка династия има друг вид фолклор. А всичко се базира на едни пет тона – пентатониката. Нашият „ Славей “ е работа върху китайския фолклор през погледа на европееца. Това е нашият Китай, макар че ние всичко сме спазили доста строго – като ритуали, като поклони, като хореография, като сценография, като костюми. Дори използваме такива хуругви, които са с празнични послания с писмени знаци. Музиката е сантиментална, с много американски мюзикъл и италианска опера вътре. Но не е еклектика. Само в мюзикъла можем да си позволим антични китайски придворни да играят тагтайм, фокстрот или степ. Тоест има прескачане през столетия и стилове, което забавлява децата, само че и са непокътнати достолепията на всяка една просвета. 

" Славеят ", Музикален спектакъл " Стефан Македонски "

- Мюзикълът като род дава доста театрални благоприятни условия, само че е тънка границата да не се прекали. 

- Определено. Ето да вземем за пример мюзикълът „ Мис Сайгон “, в който се предава историята на Виетнамската война – там не е приказно, пресъздадено е реалистично. Аз тичам от това. Романтик съм по душа и ми се желае това да се продължи. Творците сме разнообразни – едни са по-модерни, други по-старомодни, други връщат или основават разнообразни течения в изкуството. Аз съм от тези, които биха желали да работят за връщането на романтическия блян. Защото считам, че той може да защищити актуалния човек от войни. Романтичните идеали са свързани с вътрешното аз, с хубостта на душата, с духовното, с любовта, със фамилията, с християнските полезности, които са ни ужасно нужни сега. Това е заблуда, само че всички имаме право на илюзии. Мисля, че романтизмът би ни предпазил. Авангардът, дисонансът води до тежки и кървави спорове сред хората. Изкуството е първият рубеж, по-късно са медиите. Които, както виждате – не се стараят по никакъв метод, в противен случай – те форсират края по допустимо най-грубия и вулгарен метод. Час по-късно идват политиката и дипломацията. 

- И аз по този начин мисля – изкуството има задача и има значение.

- Първо, то не е безвредно. Колкото може да даде положително, толкоз може да даде и зло. Зависи от самия създател по какъв начин подхожда, в каква посока желае да тръгне и какво желае да обслужва като блян. Светът е черен и бял – Дявола и Бога, положителното и злото, светлината и тъмнината, всичко си е същото. Тези „ 50 нюанса сиво “ са човешка измислица. 

- И в този ред на мисли – за посланието на изкуството, желая да споменем един човек, на който сте посветили мюзикъла „ Славеят “. Тази премиера за Вас е доста персонална и с доста усеща сте я основали. Този човек е певицата Катерина Тупарова, с която споделяте 15 години взаимен живот, а тя беше част от трупата на Музикалния спектакъл „ Стефан Македонски “ и участваше в знакови постановки. Тя напусна този свят през август предходната година. Сега сюжетът на приказката на Андерсен ми звучи доста свързващ с нея и Вашата история.  

- Така е. Искам да отбележа, че тези прелестни девойки – Теменужка Трифонова и Зорница Иванова, които играят Славеят, по никакъв метод не е търсено да имитират Катя. То е писано за тях и не трябва да се търси нещо друго, тъй като всеки един актьор би трябвало да търси своя личен почерк. Това желая да подчертая, тъй като всеки един е несравним на този свят. Загубихме Катя в резултат на заболяване, от което не успяхме да я спасим. Загубата й към момента е потрес, изключително за мен. Също и за Александър Мутафчийски, различен солист на Музикалния спектакъл, на който тя беше 25 години театрален сътрудник. Може би болката на Александър е още по-голяма, в случай че въобще може да се съпостави, тъй като артистичната половинка и сътрудника, с който си толкоз доста години, става част от теб и това е като една физическа рана, която не може да зарасне по никакъв метод. Това доверие не може да се построи с различен в идващите 25 години и може би по тази причина Александър реши да преобърнем тази тъга в изкуство, тъй като другояче щеше да бъде отвратително за нас. Но всеки човек е претърпял тежка загуба и страдалчество. Просто всеки ден си задавам въпроса „ Защо? Какъв урок трябваше да научим с нейната загуба? “, само че защото и аз, и той сме вярващи хора осмисляме, че Бог я е взел при себе си за положително, а и с цел да се събудим и ние, да продължим по някакъв път, който е значим. Аз имам вяра в паралелните светове, в живота на душите и съм сигурен, че тя е към нас, чувствам наличието й. И в „ Славеят “ излях тази тъга. Но то не е тъжно зрелище, то е едно радостно зрелище, в което има и драматизъм, и горест, само че и поука, забавление, възприятие за комизъм, тъй като самата тя беше такава. Тя съчетаваше всичко това. Беше замислен и бездънен човек. Имаше дисциплинираност и перфекционизъм в работата си. Тя докара Венко преди време, тя ни събра. Тя значително е и повода аз да се изградя като създател с усет към музикално-сценичните жанрове. Преди това се занимавах повече със симфонична и инструментална музика. За страдание, почвата за това в България е много бедна. Ние, несъмнено, сме длъжни да го постановяваме, само че в музикално-сценичните жанрове можем да привличаме повече хора да създадат първата си стъпка. Този неестествен елитаризъм беше насаждан още от времето на социализма, когато се споделяше, че хората не схващат класическата музика. Радвам се, че хора като диригентите Найден Тодоров, Григор Паликаров или Софийската опера и Музикалният спектакъл пробват да върнат хората в залите. Показват, че посланията на музиката не са комплицирани и стигат доста по-директно от словото. 

- Усилията на тези хора и институции си личат и, съгласно мен, дават резултат. Но преди да минем на тази тематика, се чудих още нещо чисто човешки и житейски. Как се работи, когато си налегнат от тъга? Как се работи в горест? 

- Тъжно е това, което ще кажа. Но мисля, че, с цел да се получи шедьовър, с цел да се получи нещо доста положително, този, който го основава, би трябвало да е унищожен. Не знам за какво има такава причинност. Предполагам, че е по този начин, тъй като това положение е доближаване до портите на други светове, за които ние нямаме сетива, и посредством болката се реализира едно по-високо духовно равнище. Не е хубаво, само че е реалност. Не би ми се желало цялото ми творчество да бъде създавано с болежка. Не би ми се желало да би трябвало непрестанно да ме боли, тъй като аз човешки имам някакъв потенциал и в някакъв миг от толкоз доста страдалчество загубвам себе си. Пожелавам си Господ да не ни изправя непрестанно пред такива тествания и да можем да творим и в областта на щастието. Причините на всеки създател са разнообразни и аз ги почитам. Моите аргументи постоянно са свързани с оголването на душата. Когато едно произведение излезе от ръцете на композитор, текстописец, либретист, то става благосъстоятелност на артистите, които го играят, на музикантите, които го свирят, става благосъстоятелност на хората, които го гледат, на читателите, които го четат, само че то към този момент не е наша благосъстоятелност, то не ни принадлежи. Което потвърждава още един път божествения развой. Дава ти се от горната страна, с цел да бъде за другите. Тоест ние сме единствено проводници на тази сила. 

- Ще Ви върна много обратно в музикалната Ви история - там откъдето може би се заражда всичко това у Вас. Когато Добри Палиев Ви подарява първите палки и отключва любовта Ви към барабаните. 

- Да, през 1984 година в мазето на Музикалното учебно заведение, аз бях на 5 години. Пазя ги още в Музикалния спектакъл, дори с рисунката която ми е направил на едно рингче къде тъкмо би трябвало да ми стоят пръстите, с цел да е вярна постановката на улавяне. Добри Палиев и госпожа Марина Миндова изиграват значима роля в моя живот като учители. Друг подобен значим преподавател за мен беше проф. Александър Райчев, един от най-големите ни композитори. Той ме убеди, че това е верният път за мен. Важно е да демонстрираме признателност към хората, които ни учат. Винаги съм им бил признателен. И се надявам да съумяваме да предаваме задачата напред. 

- Споменахте институциите в България, които поддържат този дух. Какво срещнахте в Музикалния спектакъл, какво Ви накара да останете там? Преди това сте били предан повече на чисто класическата музика. 

- Още не мога да си обясня какво се случи, че аз толкоз доста да заобичам Музикалния спектакъл. Причината аз от дете да съм в театъра е, че моята баба Милка Драгнева беше помощник на огромния вокален възпитател Христо Бръмбаров и дълги години имаше вокален клас там. Аз от дете гледах всички постановки, най-вече оперети. А през 2000 година ме поканиха да бъда барабанист за новопоявилата се режисура „ Исус Христос Суперзвезда “ от Андрю Лойд Уебър. Тогава стартира любовта ми към театъра, роди се едно другарство с оркестъра, със солистите. Много добре ме одобриха, уважаваха напъните ми. Научих доста неща. Те станаха и мое семейство. И тогава осъзнах, че хората вършат мястото, не постройката е Музикалният спектакъл, а хората, които работят в него. И хората станаха повода аз да остана там. Те ме направиха това, което съм сега. И в този момент Музикалният спектакъл е моята идея. И тъй като театрите са на хората, които работят там, и по тази причина аз съм на мнение, че би трябвало да се съобразяваме с мнението на трупите, когато се посочва директор на такава институция и надлежно да се промени методът, по който се избират те през днешния ден от комисии на Министерството на културата. Те постоянно не познават вътрешните специфики на тези места. Сега министрите на културата се сменят много постоянно и това затруднява решаването на сходни въпроси. Не могат да се вършат промени. 

- Извън Музикалния спектакъл, Вие пишете и доста симфонични концерти за оркестър. Често и за солови принадлежности и оркестър, а не са ли барабаните първата Ви пристрастеност? Как се случва да пишете мелодия, с която желаете да разиграете музикално различен инструмент и с него да разкажете история?  

- Аз съм на първо място барабанист, само че музиката, която идва в главата ми е симфонична. Даже употребявам много спестовно ударните принадлежности. Моята музика е по-романтична. Аз доста одобрявам американската кино музика, която се базира на Късния романтизъм в Европа отпреди Втората международна война. Тези създатели доста ме вълнуват – като Рихард Щраус, Корнголд. Цялата тази школа, а след ВСВ се появява авангардната музика, тъй като хората са толкоз изморени, обеднели и унищожени от войната, че няма по какъв начин тези остарели идеали да се върнат. Сега е моментът нещата отново да се извърнат. Затова моят блян е тъкмо това – симфоничният род, огромният симфоничен оркестър. Американците избавиха този род посредством киното. И той отново стана известен. Удължиха живота на класическата музика, написана от нови създатели като Джон Уилямс, Джеймс Хорнър, Алън Силвестри, Джеймс Нютън Хауърд. Всичко това е с прелестни добавки от американската музика като джаз, блус. Затова считам, че в този момент можем да обновим всичко това. Първо остарялото, нашата музикална история, при нас не е задоволително добре експонирано и второ – посредством тези тактики да предложим и нови създатели. С голямо страдалчество виждам, че електронната музика плъпва и в киното. Например в този момент беше много коментиран саундтракът на кино лентата „ Опенхаймер “, който получи и „ Оскар “ за музика, а това е една чисто електронна музика. На мен ми е тъжно, тъй като мисля, че симфоничният оркестър е доста по-силен от музика, записана на преносим компютър. И аз употребявам такава, от време на време има място за нея, само че електронната музика коства доста по-евтино от жив оркестър от 120 индивида, които да свирят съвършено. Просто през днешния ден това се трансформира в доста скъпо наслаждение и по тази причина изчезва и в киното. Но изгубим ли симфоничните оркестри, губим 90% от музикалната просвета. Всичко останало в музиката е преходно. Поп музиката е нещо преходно. 

- Вие пишете ли кино музика в този момент? 

- Написах музиката за два нови кино лентата – единият е „ След сезона “ с Йоана Буковска на режисьора Иван Панев, а другият е „ Клас 90 “ с режисьор Бойко Боянов. Надявам се това да отвори повече режисьори към мен като създател. 

- Казахте, че поп музиката е преходна. Вие самият също участвате и в поп песни като композитор. Ако обобщим, че поп е известната музика, може да се каже, че и рокът е част от нея като известен род. Така че и музиката на татко Ви с „ ФСБ “ също може да се причисли като поп. В този смисъл, имали ли сте спор с него на тази тематика? 

- Не, той постоянно е подкрепял моя интерес към класическата музика. Но не трябва да се схваща, че не одобрявам поп музиката. Аз под понятието „ преходна “ имам поради, че попът малко или доста се преценява с пазара. Той бързо се трансформира. Тъкмо да се усвои някакъв метод на правене на поп музика, който да е сполучлив, и той на следващия ден към този момент е различен. Това прави самите създатели доста несигурни. И даже да са положителни, може да не са сполучливи. На мен това не ми харесва. Обичам да работя неща, които са непреходни, които имат дълъг живот. Тази пазарност на поп музиката е нещо, което постоянно ще й пречи. Ако ме попитате дали желая да основа група като „ Бийтълс “ в този момент, бих споделил – „ Естествено че желая! Но дали ще се продава… “. Веднага я има тази приставка. Докато, в случай че напиша една симфония, аз няма да стана богат от нея, само че може да остане по-дълго във времето. Баща ми не просто почита тези мои търсения, той самият доста обича класическа музика. В творчеството на ФСБ се усеща и това увлечение към по-различната форма, по-мащабните неща. Той ме научи и да чувам Бах, от което потегли всичко. Според мен, всеки един композитор би трябвало всяка вечер да слуша Бах. Не с цел да го имитира, а той е нещо като средство за пречистване на мозъка. Както почистваме паметта на компютъра, по същия метод аз пречиствам главата си с музиката на Бах. Всяка вечер го чувам. 

- Мислейки си за Вашето семейство – и брат Ви, Борислав Бояджиев, е в тотално други стилове. Той също е барабанист. Представям си какво е било у вас като деца, в случай че сте свирили по едно и също време в двата края на къщата.

- Не, ние не се засякохме в това. Той се развиваше като барабанист, когато аз към този момент свирех. Той потегли в друга посока, само че се научи на всичко самичък. Научи се да свири кубинска музика, джаз, поп, рок, участваше доста като диджей и съгласно мен от нашата фамилия той е най-представителната извадка, тъй като той е композитор, аранжор, барабанист, музикален продуцент, необикновен студиен инженер, тонрежисьор. Всичко, което аз не мога, той го може. Аз работя единствено с него и се допълваме доста добре. Например аз съм извънредно демодиран, работя с молив на хартия, съвсем не употребявам компютър. Затова нуждая се от неговата помощ, когато ми би трябвало нещо за виртуална среда. Така че мога да кажа, че доста се гордея с него. 

- А с майка Ви – Даниела Кузманова, пишете дружно текстове.

- Да, това е напълно друга фамилна линия. Ние пишем много неща дружно и в този момент ще се опитаме да подготвим един значителен мюзикъл по нейно либрето, за който още сме напълно първоначално, само че се надявам и това един ден да стане факт. 

- Много е красиво какъв брой сплотено семейство сте!

- Само Господ да ни даде здраве! Никой от нас няма его, че е нещо кой знае какво. Ние го вършим, тъй като имаме нужда от това. Ние също се борим за това, което обичаме. Жалко е, че страната като че ли е срещу нас. Особено през последните 34 години. В България не се търсят български създатели, а непрекъснато се залага на англосаксонската просвета. И вместо да храним нашите създатели, храним пазар, който е над 600 милиона. На първо място би трябвало да стои националната просвета. Тя включва и фолклор, и класическа, и известна музика, само че българските създатели би трябвало да са преди всичко. Това е част от българската страна. Аз съм покровител на концепцията за квота на българската музика в медиите. Всякакви демократични приумици, че това е лишаване на свободното право на слушателя, са цялостни нелепости. Това е несъстоятелно. Кой може да забрани на хората да слушат каквото желаят, само че страната би трябвало да наложи ангажимент на медиите. Особено на националните.